Емоционалното неглижиране в детска възраст може да бъде изключително болезнено преживяване за детето, а в същото време отнема време да бъде забелязано. Това е така, защото е трудно да идентифицираш като липса нещо, което всъщност не ти се е случило. С други думи: едно дете няма как да знае какво точно му липсва, но знае и усеща болката и бездната от липсата. Когато емиционалното неглижиране от страна на родителите, е комбинирано и с емоционално инвалидиране, децата започват да се съмняват в собствената си преценка за преживяванията си, и изобщо в способостта си да дават оценка на събитията и чувствата си.
Това е тема, за която рядко се говори в нашето общество. Когато някой вече възрастен има проблеми свързани с изразяване на емоции, доверие към други хора или приемане на определени ситуации, сме склонни да се отнасяме снизходително. Наричаме такива хора “емоционално незрели”, без да се замисляме, че за да са такива, явно имат дефицити, за които те самите не знаят или не са виновни. Вместо да търсим източника и да им помогнем, ние ги етикираме или ги съветваме същото, което техните емоционално неглижиращи родители са правели:
“Стегни се, не се лигави. Преувеличаваш. Това поведение не ти отива. Нищо кой знае какво не е станало. Бъди силен. Не плачи.”
Без позитивна и емоционално сигурна среда, децата стигат до заключението, че техните чувства и основни нужди, не интересуват родителите им. Често такива деца достигат до генерализации за себе си като: “аз не струвам” или “нещо не е наред с мен”. За да се справят с тези болезнени мисли и преживявания, имат два избора: да се отдадат на гняв или на притеснение и нервност.
Което от двете изберат, едно е сигурно. Няма да се чувстват добре в ролята си, но ще я използват като щит, за да прикрият истинската си същност. А именно нуждаещо се от любов и закрила беззащитно дете, което иска само и единствено родителите му да го разбират и обичат безусловно.
Може би си задавате въпроса как може да има такива родители и защо никой не прави нищо, когато децата страдат заради тях. Истината е, че такива родители има много по-често отколкото си мислим, а също така, тези хора не са станали родители с мисълта, че ще осакатят емоционално децата си. Те в никакъв случай “не обичат” или “не държат” на децата си, просто не знаят как да се държат с тях. В голяма степен това се дължи на собствената им емоционална незрялост и неспособност да изразяват чувтвата си, в това число много трудно проявяват емпатия и затова им е трудно да разберат емоционалните нужди на децата си.
Защо това е така? Вероятно защото те самите са отглеждани от такива родители, както и техните родители преди тях, а всичко това води до едни времена, в които емоциите са оставали на заден план, заради простата човешка нужда да се оцелява. Тогава децата са отглеждани като войници, без прекалена близост, без “лигавщини”, привързаност и прояви на слабост. Така са научени да са емоционално стерилни и тъй като това е единственото, което познават, го предават и на своите деца.
Но все някъде синджирът се къса. Раждат се деца, които искат и търсят своята емоционална валидация със зъби и нокти и не се отказват докато не открият причините и следствията от едни такива взаимоотношения. Тогава тези деца се научват сами, по трудния начин да “отглеждат себе си”, да бъдат свой емоционален пристан и в края на краищата започват нова страница, като учат децата си на емоционална интелигентност и са до тях във всеки един етап от нуждите и развитието им.
Но да се върнем на невидимите последствия от емоционалното неглижиране и как всъщност разбираме, че страдаме от такава травма. Най-често порасналите деца страдащи от това, имат чувството, че не са важни за никого и че не са специални или различни, в хубавия смисъл на думата. Те гледат на себе си като на самотници, неразбрани, невписващи се, защото усещат липсата на нещо, което сами не могат да посочат с пръст и да определят. Когато това се случи, гневът често избива на повърхността като защитна реакция.
Бунтът, опита за погазване на социални норми и поведение, крещящо: “Аз съм различен и не се вписвам, затова ще бъда вашият най-голям кошмар”, са типични признаци, че детето в тях има нужда от прегръдка и разбиране. Обратното се случва, с онези деца, които приемат и задържат всичко в себе си. Всяко социално различие, води до изключително голяма нужда, да бъде запълено. Затова те се стараят през целия си живот да се харесват на останалите, да бъдат като тях, за да се почувстват приети и равни. Но колкото и да се стараят, не успяват да почувстват удовлетворение, защото липсата е все още там. Това води до голяма нервност, притеснение и премисляне на всичко до най-малкия детайл, от което се поражда още повече притеснение. Този порочен кръг се затваря и повтаря, докато и ако не решат сами да търсят път извън него, като приключат чувството на вина и за не-справяне. Това е изключително трудно и често е нещо, за което е добре да се потърси помощ.
Добрата новина е, че все по-често поколението на милениалите търсят такава помощ и вече самите те, бидейки родители, избират възпитателни методи различни от тези на родителите им. За разлика от авторитарното или перфекционисткото родителство, които не съдържат в себе си нужда за валидиране на детските емоции, а по-скоро са изискващи и заповеднически форми на “обучение”, днес все повече млади родители намират и припознават себе си в привързаното и позитивното родителство, като начин да отгледат щастливи и емоционално зрели деца, които един ден няма да имат нужда да се питат дали заслужават да бъдат обичани.