С деца на море

seaside girl

Мисията (не)възможна

Всички сме гледали едноименния филм и всички сме се смели на култовите сцени в него. Нещата се променят рязко когато обаче на нас ни се случи за първи път вече разширили семейството си да поемем на така дългоочакваната морска почивка. Мечтана, заслужена почивка, която оптимистично си представяме по следния начин: децата кротко и тихо си играят на сянка под чадъра, докато ние си почиваме с коктейл и книга в ръка, плацикаме се във водата, разхождаме се на прохлада по морския бряг вечер, докато отрочето спи в количката и изобщо, животът най-накрая е лек и спокоен.

Да, ама НЕ.

Драмата започва още със събирането на багажа. Ако преди децата за плажа са ви били необходими само джапанки, бански, кърпа и няколко рокли, то сега багажникът на средностатистически миниван няма да ви е достатъчен да поберете половината покъщнина с най-необходимото за едноседмично преживяване далеч от вкъщи с дете. Списъкът включва дрехи по два (а защо не и три) ката за сменяне всеки ден (за децата, не за вас!), памперси, мокри кърпички, аптечка с лекарства от първа необходимост, купички, пюрета, лъжички, шапки, надуваеми басейни, репеленти, слънцезащита с висок фактор, кремове за след излагане на слънце, кремове за ухапване от насекоми, лопатки, кофички и формички за пясък, гърнета, любимото одеалце, количка, столче за хранене, сгъваема кошара и още и още (глезотии) ако багажника (и нервната ви система) го позволяват. Натъпкването на цялото това количество багаж в автомобила ви често може да стане причина за развод или поне сериозен скандал между вас и половинката ви. Ако все-пак тетрис уменията на съпруга ви най-накрая се отплатят и той успее да подреди всичките сакове, торби и пликове в колата ви, то е време да потеглите в заветния час към изгрева и с нетърпение да очквате момента, в който ще се изтегнете на плажа.

Действие второ. Пътуването. О, ужас! Трябва да спирате (поне) пет пъти, а през останалото време отрочето (или ако имате две като в моя случай) се съдират на задната седалка. От смях, от рев, от “мамо, пишка ми се, да ПАК”, “стигнахме ли вече”, “гладна съм”, “скучно ми е”, “мамо!!! виж, кон!!!” (приятелски съвет – пътувайте през нощта или се почерпете един ксанакс преди пътя, за вас, за децата за съжаление е противопоказно). Когато все-пак най-накрая достигнете крайната точка, следва поредното изпитание, а именно, разтоварването на така прилежно натоварения багаж.

Ако преминете през всичко това и все-още не сте се отказали от ходенето на плажа, поздравления, официално родителството ви е направило по-силни от всякога. Потегляте към плажа въоръжени с няколко торби (сандвичи, солети, вода, гореописаните репеленти и кремчета, кърпи, играчки, надуваеми глупости, с които децата няма да играят) и забождате босия си крак в горещия пясък победоносно, забучвате чадъра на най-подходящото място и ви идва да извикате “Еврика!”, така, че да ви чуят всички, нищо, че едва ли на някой му пука.

kids beach

Оглеждате се. Наоколо само такива като вас. Тук-таме има и по някоя безгрижна млада девойка със стегнат корем и бедра без целулит, която ви гледа итегчено и с леко отвращение, а вие си мислите на ум “Ще видиш ти какво те чака и теб”. Виждате няколко майки пред нервна криза (а и след по-малко от половин час се уверявате и сами) и осъзнавате какво ви очаква и че тази книга в чантата май ще ви послужи само да си бършете сълзите. Още в първите десет минути, след като старателно сте омазали от главата до петите наследниците си със слънцезашитен лосион триста педесет и пети фактор, те вече са се овъргаляли още по-старателно в пясъка и са заприличали на същества от пост-апокалиптичен анти-утопичен филм на ужасите.

Следва надуването на всичките 153 пояса, басейна, топки и плувки, които сте помъкнали. Надувате ги и оставяте белия си дроб да реанимира молещ се това упражнение да не се повтаря повече никога (а вие го повтаряте всеки ден следващуте дни). Тъкмо решите да се излегнете и вие на сянка и да се пренесете в друго измерение слушайки разбиващите се вълнички и децата ви искат във водата. Влизаме. Вземате пояси, плувки, очила, шнорхели и се отправяте към водата, където вместо да си плувате или просто да се носите по гръб както преди (в предишния ви живот, когато все още сте нямали представа, че това ще ви е последното море като хората), се налага да спасявате децата от удавяне в 90% от времето. В другите 10% гледате как скачат и се смеят, защото, “мамо, виж какво мога, виж, виж, не гледаш, виж сега пак!”.

Излизате да съхнете. Децата пак се овъргалват моментално в пясъка, даже си похапват с охота. “Мамо, гладна съм!”. Че нали досега яде пясък, но добре. Вадите сандвичите, не искат такова. Искат каквото яде онази какичка ей там. Нещо си за 20 лв от бийч бара зад вас. Нали сме на почивка, хайде, добре. Прибирате сандвичите. Само мир да има. Така и не стигате до заветното лягане на хавлията с очи в пясъка. Просто през цялото време тичате напред-назад по плажа, без да имате и минута в която някое дете да не яде пясък, да не иска нещо, да не плаче или да не ви кара да гледате как си сипва пясък в косата, ушите и пъпа.

В края на деня се тътрузите полуумрели към хотела, носейки всичките торби и надуваеми боклуци наобратно. Усещате как гърба ви е жестоко изгорял, защото вас е нямало кой да ви намаже с един от всичките кремове в багажа. В хотела ви чака къпане на деца, простиране на кърпи и бански и отново приготвяне за излизане за спокойната вечерна семейна разходка, която точно в този момент искате да пропуснете и вместо това просто да спите до края на почивката на климатик в хотелската стая. Но, уви, оставате си само с мисълта за това.

Дните се повтарят докато вие вече се молите на ум да се свършва тази почивка и да се прибирате у дома, където поне можете да крещите на воля, без целия плаж да ви гледа укорително. На края на шестия ден вече сте пред пълно вцепенение, нямате търпение даб набутате някак обратно в багажника всичкото (излишни) вещи, които сте помъкнали и вие не знаете защо на другия край на света и да се отправите към вкъщи.

Прибирате се. Ушите ви бучат, мускулуте ви болят и се чувствате така, сякаш сте били на лагер с полагане на тежък физически труд, вместо на почивка. Благодарни сте, че вече сте си у дома. Осъзнавате, че това нещо с деца на море хич не си е работа. Те са на почивка, не вие. Вие просто си гледате децата на морския бряг. Нямате желание да повтаряте скоро. Докато не ви долипсва морето и отново си кажете оптимистично “Хайде, на море!”

Вашият коментар