За емоционалната интелигентност у децата

girl emotion

Замисляли ли сте се, че причината тийнейджърите да избягват да споделят проблемите си с възрастните, може би се корени в детството? Когато децата са малки и все още се учат да овладяват и разпознават емоциите си, ние вместо да сме до тях, ги изолираме.

Малките деца не могат да назоват и да изразят правилно емоциите си. Те не са достатъчно емоционално зрели, за да очакваме от тях подобна рекация. Недоразвитата им нервна система ги поставя в изключително стресова за тях ситуация. Когато чувството е прекалено силно, те не знаят как да преработят толкова интензивни усещания и емоционалността им дава на късо. Резултата са изблици, плач, тръшкане, мрънкане, викове. Какво правят възрастните в такава ситуация? Под натиска на обществото дете, което се държи по подобен начин бива определяно като “лошо” и “невъзпитано”, а родителите му биват подканвани да наказват, да напляскват, да ги изгонят в стаята им. Как това помага на детето? Никак. По този начин то нито успява да овладее залялото го цунами от емоции, нито разбира защо бива наказано. Обземат го още по-интензивни чувства – вина, тъга, предателсвто, самота, неразбраност. Когато то не може да определи и да се справи с трудна за него ситуация, не бива да бъде наказвано за неспособността си да се справи само с нея, нали така? Представете си, че научавате разтърсваща и шокираща ви новина. Тя ще предизвика у вас лавина от емоции, които вероятно ще ви разтърсят и ще намерят своят път до повърхността, където вие по някакъв начин ще изразите чувствата си – плач, викове, говорене с по-силен глас. Какво по-различно има тук от реакцията на едно дете? Сега си представете, че някой идва и ви наказва за това, че изразявате чувствата си така експресивно. Няма да ви хареса, нали?

boy crying

Когато учим децата си, че изразяването на емоции не е правилно, те се научават да прикриват чувствата си. Да считат за лошо и грешно всяко нещо, което изпитват и не могат да овладеят. Да са тихи. Да не привличат внимание. Да не се оплакват. Докато в края на краищата спрат да търсят отдушник на емоциите си при родителите си, защото те са им показали нееднозначно безброй пъти, че не желаят да стават свидетели на техните изблици. Затова децата се научават да се справят сами. В ъглъла на стаята си. Тихо и без никого, на когото да се опрат.

Когато станат тийнейджъри очакваме да дойдат и да разговарят открито, като възрастни, с нас, когато имат някакъв проблем. Но това не се случва и ние започваме да търсим проблема, защо децата ни ни нямат доверие. Къде сме сгрешили? Ами, ето къде.

Емоционалната интелигентност, е нещо, което трябва да поощряваме и възпитаваме у децата си още от най-ранна възраст. За да могат те да се чувстват свободни да бъдат себе си пред нас. За да знаят, че винаги ще сме там, когато имат нужда. За да чувстват спокойствието да имат изблик пред родителите си и да знят, че това е нормално, ще отмине. А после да разговарят с нас за случилото се и да назовават чувствата и емоциите, които са изпитали.

Дайте на децата си разрешение да чувстват. Да бъдат себе си, да достигат граници, да изпитват и опознават нови емоции и чувства без да се притесняват, че ще бъдат наказани за това. Няма значение колко малки са децата. Колкото по-рано осъзнаем, че децата чувстват и имат право да изразяват недоволство, страх, обида, отчаяние, гняв, нетърпение, толкова по-емоционално здрави ще порастнат те с наша помощ.

Защото ако не го направите, тръшкането ще се превърне в нещо друго, докато един ден може би детето ви не се сдобие с депресия. Позволете на малките хора да имат големи чувства. Без значение колко маловажни ви се струват сега, един ден децата ви ще са ви благодарни.

Вашият коментар