За бърнаута и работещите майки

Непосилната тежест на битието, което те кара да си на 100% винаги, за всички, навсякъде

Терминът бърнаут, няма еквивалент на български език (eng. burnout), но си го представете така – пускате един хамстер в най-яката въртележка измислена за хамстери някога. Тя си има звук, светлина, колелетата са не едно, а пет-шест, хамстера върти и трябва да извърти до край всяко колело, за да премине на следващото, иначе ще си тъпче на едно място завинаги. И той се раздава, тича неуморно, превърта колелетата, минава първото, второто, петото, но като мине и последното колело – останалите са се пренавили обратно и трябва да се върне отначало. Това не го отказва, напротив, амбицира го, ма как така тия колелета така ще правят, аз хамстер ли съм или… И така той си върти ли върти, докато в един момент както си върти устремен към колело номер четири пада в несвяст, оплита се в колелото и повече не става.

Сега след това цветущо описание си представете аналогична ситуация, само че с жени и то не какви да е жени, ми майки и то не просто майки, ами и работещи майки. Ако еволюцията успее да задмине в даден момент този специфичен представител на хомо сапиенс и по някакъв начин го надгради, то убедена съм, че ъпгрейда ще е някаква форма на хибрид между изкуствен интелект и гореописаната майка-робот, с две думи – женски робокоп. И го казвам с ясното съзнание, че много хора няма да са съгласни с мен. Но понеже съм представителна извадка на този вид, нямам време да се доказвам на още едно място, защото и без това се боря да оцелея на няколко фронта едновременно. Ще подмина, благодаря.

Според допитване, проведено от един от най-големите блогове за майчинство в САЩ и Европа, 93% от майките са в състояние на бърнаут. Което ще рече, че те функционират на ръба на психическите и физическите си възможности и подобно на Многоръкия Шива се опитват да вършат всичко. Къде са работещите бащи в картинката, ще попитате? Ами, понякога са там, понякога са извън нея изцяло, но дори когато семейството е цяло, често се случва така, че мъжете минават между капките. И понеже виждат, че жените им се справят с рицарските подвизи, които изпълняват всеки ден, предпочитат да си стоят в офисите и да си работят необезпокоявано. Докато майките освен, че работят, гледат деца и домакинство, се опитват да правят всичко до край и в резултат, препратка към мишката и колелата…

Защо се случва това и какви са симптомите? Няма нужда да ги проверявам в търсачката, изпитвала съм ги и ги изпитвам ежедневно на плещите си, така че са ми добре познати стари приятели.

Опънати нерви и избухливост. Опитваш се да си спокойна, броиш до Емнайсе, и в следващият момент вместо равен тон и насилена усмивка, от устата ти избълват Содом и Гомор. Ситуацията обикновено е доста напечена, например, закъсняваш за детска консултация, не си спала повече от 3 часа накуп предходните много седмици, станала си преди всички, за да изчистиш, да приготвиш закуска, да отметнеш малко работа (защото да, и работиш), да завъртиш 2-3 перални между другото, да оправиш ангелчетата и да тръгнете навреме, но нищо не се случва по план. Едното дете си обува обувките за седми път разменени, като преди това е имало 40-минутна драма за облеклото, другото дете е изпаднало в амок и плаче така, че да го чуят чак в Норвегия, а ти се сещаш в този един момент, докато се опитваш да натикаш едното в количката и да го закопчаеш с всички колани, докато то прилича повече на бесен октопод, отколкото на дете и в същото време инструктираш спокойно другото да размени обувките, та сещаш се, че не си изключила ютията, трябва да платиш Гражданската на колата и закъсняваш с работата, освен с всичко останало в живота си към този момент. И…тихичко или не чак толкова тихо просто откачаш.

Постоянна умора и безсилие. Както вече споменах, не си спомняш какво е да се наспиш. Буквално. Свикнала си да функционираш с 1/8 от батерията си и просто си се примирила, че винаги ще има нещо по-важно от твоят сън – да оправиш съдовете след вечеря, да сгънеш 18 перални, да изтъркаш онова петно на плочката в банята, което те дразни от седмици и просто сега ти се е отдала възможност, да гледаш малко телевизия, да гледаш в една точка безцелно, да седнеш и да поработиш, защото колкото и да те изморява и това, те кара да се чувстваш полезна и значима, да завиеш децата, да ги гушкаш докато спят и сънуват кошмари, да ставаш между пет и двадесет и пет пъти всяка нощ, защото някое от тях има нужда от мляко, от вода, от гушкане. Да станеш преди всички, за да си изпиеш кафето на спокойствие, може би да тренираш, защото се очаква от теб освен всичко друго и да изглеждаш добре след като си родила две деца, да приготвиш закуска, да… да… И всичко това се случва за сметка на съня ти. Защото все-още не е измислено 30-часово денонощие и защото ти просто трябва или да приемеш, че няма как да свършиш всичко и да си легнеш по-рано и да поспиш или понеже жените са перфекционистки до мозъка на костите си и имат нужда постоянно да доказват колко силни са (и ние не знаем пред кого се доказваме и защо), вършат всичко и ходят по улиците като потенцални бомби, във вид на зомбита.

Желание за бягство. Или убийство. Или и двете. Защото обичаш семейството и работата си до мозъка на костите си, но понякога искаш еднопосочен билет за някоя топла или студена държава, няма значение, само да е далеч от тях. Имаш нужда от минутка тишина, за да спре да бучи главата ти постоянно и да събереш мислите си, но вместо това чуваш постоянни писъци, молби, музика и глъч, които ще ти липсват един ден, но сега ако може трябва да спрат веднага, защото иначе не знаеш на какво си способна. Защото мъжа ти е твоят най-добър приятел, но и най-голям враг, понеже неговият живот си върви почти по старому, докато ти се учиш да живееш отново, докато не можеш да се познаеш в огледалото и може би дълбоко ненавиждаш и двете неща – и тялото си и мъжа. Което пък води до постоянно, изпепеляващо…

Чувство за вина. В края на деня то се загнездва в гърлото ти и не пуска. Можеше да не си толкова нервна днес. Можеше да свършиш повече работа, да си по-мила с мъжа си, да си по-ведра с децата, да ги забавляваш повече. Вечерята можеше да е по-вкусна и богата, но все не ти остава време за десерт. Работата можеше да е свършена, а не да имаш to-do лист по-дълъг от Конституцията и купчини с пране, по-високи и по-наклонени от Кулата в Пиза. Вината е там, за да те довърши и да те убеди, че за нищо не ставаш и да те накара да си обещаеш утре да си по-добра и да успееш на всички фронтове. Което води до поредният напрегнат ден.

И така до момента, в който една хубава сутрин, в която не успееш да станеш от леглото. Какво е решението? Опасявам се, че не съм стиганала до такова, затова ако вие имате идеи, споделете ги!