Мамо, тук ли си

kid mother laptop

Искам един ден децата ми да си спомнят усмиваката ми, а не лицето ми скрито зад телефона.

Вървя по улицата и бързам. Бутам детската количка натоварена с покупки с едната си ръка, а с другата държа голямата си дъщеря. Бордюрите и неравностите са жестоко предизвикателство за силата ми, разбира се, там където има тротоари. Стигаме парка и пускам ръката на дъщеря си (тя се засилва към площадката), но продължавам да бутам с една ръка количката, с другата вадя от джоба си 15 пъти извибриралия ми телефон и започвам да отговарям на служебни съобщения. Покрай мен минава симпатично бабе. Разминаваме се. Зад гърба си чувам:

„И тая забола нос в телефона и не си вижда децата“.

Исках ли да и отговоря? ДА. Направих ли го? НЕ. Защото и да и обясня, тя няма да разбере. Защото не дължа оправдания пред никого. Освен пред себе си и собствените си деца. Защото донякъде има право. НО…

Светът, в който живеем днес е такъв. Дигитализиран от раждането. Устройството в джоба ми е не само телефон. То е фотоапарат, албум с над 15 хиляди снимки на децата ми, работен компютър, време за развлечение, комуникация с хора, които ме държат да не полудея.

Истината е, че майчинството е адски самотно. В повечето случаи. Особено в момент на изолация навсякъде по света. Единственият канал за комуникация на майките, е мобилното устройство. Изключвам случаите, в които работя, бабето няма как да знае това. Всъщност поколението на днешните 30 годишни и след тях, постоянно ходят с нос забит в телефона. И отсъстват. Отсъстват от тук и сега, за да присъстват някъде другаде, остават слепи за дърветата, детския смях, зеленината. И това няма как да е окей.

Когато това го прави майка, детето попива от нея. Когато мама е забила нос в телефона, татко го прави също, а детето си има може би таблет и забива своето носле по примера на родителите си. Това ли искаме да запомнят децата ни от нас?

Аз определено имах момент на отрезвяване. Започнах да оставям телефона си в друга стая и да присъствам с всичките си сетива. Да виждам, чувам, да се смея. Да играя с децата си, да изпадам в екстаз когато ги карам да се смеят, да слушам дишането им и да попивам всеки миг. Не с камерата на телефона, а със сърцето си. Защото е изключително важно да присъстваме тук и сега, вместо да отговаряме машинално на въпросите на детето си, защото имаме нещо по-належащо на екрана. Няма как приоритет да ни бъде устройството, каквото и да правим на него. Вярно е, че няма как да избягаме от дигиталното, но поне можем да дадем пример на децата си. Да се научим да прекарваме време без устройства. Всеки ден.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *