Една година по-късно

Преди година, течаха последните ни два дни като свободни хора. Поне в смисъла на свободно придвижващи се хора. Преди точно година, нямахме престава какво ни чака и колко дълго ще продължи. Не че сега имаме. Но поне можем да се обърнем назад и да се посмеем от сърце на изминалите дванадесет месеца, понеже нищо друго не ни остава.

Миналият март, тоалетната хартия се превърна най-дефицитната стока не само в нашата страна, а навсякъде по света. Народа се юрна да се запасява с продукти от първа необходимост, като че ли зомби апокалипсис чукаше на вратата, а тоалетната хартия бе критерий за това колко подготвени сме за него. Нямаш ли от безценната целулоза, няма да оцелееш, сори. Супермаркетите бяха изпразнени до край, нещо което никога не се е случвало досега. Бедният народ се впусна да пазарува като за последно, независимо дали нещо му бе необходимо или не. Паниката ни завладя, каквото и да си говорим. Но не ни държа дълго, нали?

Втората фаза настъпи след като ни забраниха да излизаме и да ходим по паркове, градинки, планини, молове и ресторанти. Тук вече паникьосалите се преди седмица за ресурса на тоалетната хария и белия ориз, показаха бунтовническата си харизма и излизаха пред блока на групички, да чоплят семки, да пият бира, да се радват на слънцето и да демонстрират непукизъм. Витоша беше задръстена така, както не е била и по време на ежегодните маратони. В последните дни преди затварянето, моловете се превърнаха в последен пристан на свободолюбивата нардона душа и в крак с епидемичните мерки, бяха претъпкани във времена, в които се твърдеше, че смъртоносният вирус ще ни изтреби до крак. А всъщност случаите се брояха на едната или двете ни ръце.

“Тоя грип съм го карАл”, беше следващият етап от приключението Ковид. Аптеките бяха изпразнени от витамни, хранителни добавки, антибиотици, аналгетици, абе от всичко, което можете да се сетите. За всеки случай. Защото “никой не ни казва истината, но короната се лекува с това лекарство и сода за хляб”. Както можете да се досетите, десетки, стотици нуждаещи се останаха без необходимите им медикаменти, но това нямаше никакво значение. Този “грип” кара хората да вършат нелогични неща, дори да си вземат куче, за да могат да го разхождат в парка… Чудя се какво се е случило с тези животинки сега?

През лятото животът потръгна по старому и само маските на обществени места ни припомняха, че всъчщност нещо някъде се случва. И статистиката по новините всяка вечер. Но докато тогава случаите бяха стотици, хиляди на ден, за разлика от десетките през пролетта, хората ходеха на почивки, море, планина и не си стояха заключени у дома като през март. Докато не свърши туристическия сезон и играта не загрубя.

Home office-ът и домашното обучение сложиха черешката на тортата като заставиха всички ни не само да не излизаме от вкъщи, ами и да работим и да учим по пижама, да се разминаваме в тесните апартаменти и да изпитваме до къде можем да опънем нервите си, до колко половинката ни е истинската ни любов и до колко тези деца са ни нужни точно сега?

Животът ни се превърна в някаква антиутопия, в каквато не сме вярвали някога, че може да стане реалност. И въпреки всичко, се случи. Тоалетната хартия обаче остана. И не се изчерпа, противно на очакванията ни. Изчерпа се обаче човешкото търпение. Вече спряхме да слушаме с наострени уши всеки извънреден брифинг. Спряхме да се изненадваме, когато ни отворят и затворят за пореден път, като опитни мишлета пуснати в лабиринт без изход. Защото сега сме се съсредоточили върху това да оцелеем. Иконмически, здравословно. Загубихме близки, загубихме работа, живеем на ръба на възможностите си и вече не роптаем. Чакаме да отмине. Магазините работят, опашките вече ги няма. Пенсионерите си пазаруват целодневно, активните хора се съобразяват. Децата родени през 2020 не знаят какво е да си играеш с други деца и за тях това е новото нормално. Тъжно е, но това е реалността.

Ще се чуем догодина по същото време, приятели.