Бебето ми се страхува от хора без маски

Пандемията на 2020-та тотално преобърна животите ни такива, каквито ги познавахме. Но сега си представете какво е да си дете, родено в началото на пандемията и днес за теб нормалното да е това, което всъщност представляваше лудницата на изминалата година. Аз имам две малки деца. Едното е бебе на 2020-та. Износено и родено в разгара на пандемия и ограничителни мерки, локдауни и забрани. Другото сега открива света. Или по-точно сега трябваше да го открива. Но си стои у дома.

Наскоро забелязах, че бебето ми се плаши когато навън види човек без маска на лицето. Бях шокирана. Аз, например, като дете може би бих се изплашила от човек с маска. Нормално е, тя е свикнала да вижда лицата само и единствено на най-близките си хора и семейството. Навън, непознатите винаги са с маски и за нея вероятно изглеждат еднакви. Като някакви клонинги, хора без лице. Тя просто не познава друга реалност. Какво се случва обаче, когато някой непознат реши да свали маската си и да и се усмихне? Очакваната реакция е усмивка и широко отворени очи. Последното го има, само че е придружено с ужасен поглед, гримаса и често от стряскане, последвано от плач. Как ви се струва? Плашещо? Да и на мен. 

Не мога да възприема, че един ден ще се налага да обяснявам на децата си, че всъщност не е нужно хората да ходят винаги с маски. Че почти три годишната ми дъщеря може да се здрависва и да прегръща познати. Да си играе с деца, а дори може би да ходи на гости на приятелчета с приспиване. Познатите неща, с които всички ние сме израстнали, но сме имали за даденост. Основни, простички свободи, част от детсвтото ни. Но сега отнети ни внезапно за не се знае колко време. Поставете се на мястото на тези деца на пандемията, които не познават друг свят. Замислете се колко странно ще бъде за тях да им разказваме за едни други времена. Нещо като нас, когато са ни разказвали за това, че хората преди са живели без електричество и телевизия. Тук обаче се губи факторът човешка връзка, което прави ситуацията плашеща. Поне за мен. И за моите деца. 

Иска ми се да вярвам, че всичко ще отмине скоро и децата ми ще могат да растат като всички останали досега. Че няма да се плашат от непознати без маска и ще могат да разпознават усмивки и емоции, да изразяват своите и да играят навън спокойно, волно и необуздано. Да бъдат деца, такива каквито трябва да са, без да тичат при мен за дезинфектант след всяка катерушка на детската площадка. Че ще могат да споделят солети от общо пликче, без някоя майка да бъде възмутена от този факт. А до тогава, на мен и на децата родени по време на пандемията, ни остава само едно – да не губим вяра и представа за реалността.