Посветено на всички, които водят тази битка. Не сте сами.
Животът е песен, която си заслужава да бъде преживяна с всяка една емоция и всяка нота.
Октомври е месец на промените. Природата започва новият цикъл, подготвя се за сковаваща зима, но цветовете на октомври са толкова красиви, че забравям всичко останало. Какво като лятото е свършило? Какво като идва зима? Нали сезоните се въртят? А аз ще съм тук да видя и следващите. Защото аз съм отговорна към здравето си. А ти?
Октомври е световен месец посветен на борбата с рака на млечната жлеза. И за това ми се иска да говоря днес.
Според статистиката ракът на гърдата е на първо място по честота на онкологична заболеваемост сред жените. В България всяка година процентът на заболелите се увеличава с 1.8% спрямо предходната. Около 3/4 от заболелите откриват рака в начален (първи и втори) стадий на заболяването. Но не за статистика ми се говори днес. А за животи. Истински, красиви, пълни с емоции и преживявания. Човешки животи. Животи на силни жени, които заслужават да бъдат овековечени и отпразнувани. Защото днес ги има въпреки всичко. За да има и утре.
Случва се без да го очакваш. Та кой изобщо очаква да бъде хвърлен на толкова дълбоко. Всичко започва с бучка напипана под душа. Или пък лека болка при вдигане на ръцете. Неудобни сутиени. Суета. Женска суета. И чуваш невъзможното. Животът ти спира. А след паузата. След нея всичко е на забързан каданс.
Гърдите, които чакаше да порастнат, за да сложиш първия сутиен. Или пък гърдите, които се опитваше да прикриеш, за да не привличаш вниманието, защото си първото момиче със сутиен в твоя клас. Гърдите, които се научи да харесваш такива каквито са. Гърдите, които се опитваше да подчертаеш винаги преди първа среща. Гърдите, които са те измъквали не от една или две напечени ситуации (признай си!). Гърдите, които са доставяли удоволствие не само на окото. Гърдите, които закърмиха и отхраниха двете ти деца, а после най-безсрамно се стопиха и увиснаха. Днес те са болни. Парчета заразена плът. Гледаш ги и се чудиш дали пък толкова ще ти липсват ако се разделите. Стоиш и си припомняш най-различни случки с тях. Двете ти приятелки. Онзи път в 11 клас, когато за първи път свали сутиена си пред момче. Онзи път, когато си купи един убийствен Виктория’с и се почувства като ангел от корица на списание. Онзи път, когато не можа да си купиш ОНАЗИ рокля, защото не бе подходяща за твоите форми. Онзи път, когато забременя и станаха ОгрОмни. Да… ще ти липсват. Те са признак на твоята женственост, те са ти. И без тях, коя си? А всъщност трябва ли да се стига до тук?
Познавам жени, преборили тази гад. Познавам и такива, които не успяха. И двете са ми близки. Роднини. Което още от дете ми остави белег. Обеца на ухото и един страх и чувство на обреченост. Предразположена съм. Обречена съм. Какво ще правя? Дали да не ги махна превантивно? Като Анджелина Джоли? Да, тя е силна жена, обича живота. А кой всъщност не го? Истината е, че още от дете се страхувам от прегледа при мамолог. И бях на 18 когато за първи път пожелах да се прегледам. Но ми беше отказано.
В България направления по ЗК се издават на жени след 35 годишна възраст. Мамография не се извършва на по-млади жени. До някъде разбирам защо. Но не разбирам защо няма задължителна профилактика на жени, които са със семейна предразположеност. Все още не съм навършила възрастта за мамография. След раждането на първото дете изчаках необходимите 6 месеца след края на кърменето и постетих частен мамолог, който единствено прегледа “ръчно” гърдите ми и ми показа как сама да се преглеждам. Признавам си, след това ме гонеше параноя и прекарвах часове под душа, изследвайки милиметър по милиметър плътта си и напипвах несъществуващи бучки. Сега, когато кърмя второто си дете знам, че кърменето намалява риска от развитие на карцином. А след като приключа, ще посетя отново лекар и ще направя ехомамография, която се препоръчва за млади пациентки и не е толкова инвазивен метод, колкото конвенционалната мамография.
След като навърша 35, прегледите ще станат ежегодни. Защото ме е страх. Защото обичам живота и съм отговорна към собственото си здраве. И защото го дължа на мама и баба. На децата си. И на всички онези жени, които водят тази битка. Защото не са сами.
За да ги има и утре. За да ме има и мен.