Децата ни са материалисти

До какво води презадоволяването от ранна детска възраст

Всеки родител иска най-доброто за своето дете. Това е напълно естествено и обуславя и желанието ни като родители да осигурим на децата си по-добър, по-сигурен, по-лесен и удобен начин на живот. Още от очакването им на бял свят започваме да изпълняваме списъци с покупки дълги по няколко страници. Улесняваме си живота с какви ли не уреди и измислици, за да бъде детето ни осигурено с всичко необходимо, нищо да не му липсва и ние да чувстваме някакво вътрешно удовлетворение, че сме изпълнили родителската си роля като сме се постарали то да има всичко, от което има нужда.

А всъщност от какво има нужда едно дете? Определено това не са вещи. Децата не познават материализма. Но ние неустено ги превръщаме в материалисти в престараването си да ги задоволим. Разбира се това се случва постепенно, неустено и нецелансочено в по-голямата част от случаите. Започва се с подаръци – дрехи, играчки, ръчно изработени албуми, картини, рамки, дрънкалки от еко-дърво. Превръщаме празниците в поредната възможност да покажем какви възможности имаме и какви подаръци получваме. Още от самото начало.

На 40-тия ден след раждането, по стар български обичай се прави т.нар. Погача. Ритуал, който няма нищо общо с това, в което се е превърнал днес. Той се прави за здраве, не за снимките в инстаграм, не за декорацията и помпозната торта, във всички случаи не заради подаръците. Същото се случва на шестия месец на детето. Модерно е да се поръча половин торта, да се вдигне декорация, да се почерпят гости. И да има още една доза подаръци. Първият рожден ден на едно дете се превръща в умалена версия на бал или сватба. Наскоро попаднах на въпрос от родител зададен в социалните мрежи –

“Какво да си поискаме за първия рожден ден на нашата принцеса? Тя си има всичко – колело, акумулаторна кола, тротинетка, буталки, играчки, дрехи….”

Списъкът нямаше край. Колко от вас на годинка са притежавали такъв обширен репертоар от вещи? С колко от тях реално сте си играли? И с колко от тях си играят децата ни?

Въпросът остава отворен. Защото отговорът е горчив. Лично аз познавам много родители, които купуват играчки на децата си ежедневно. Да. Всеки ден. Какво толкова? Домовете им приличат на сцена от Играта на играчките. Те са навсякъде. С лопата да ги ринеш, прескачаш, настъпваш, да седнеш върху тях, не бих се очудила ако попаднат и в храната. Купища пластмаса, пеещи, танцуващи, интерактвини, управлявани с уай фай играчки. След време те се превръщат в първото мобилно устройство. Таблет за третия рожден ден. ЗАЩО НЕ? Плейстейшън за отпразнуване на първи клас…

А после? После става още по-страшно. Защото децата знаят, че вещите се купуват. Знаят, че мама и тате ще му вземат каквото пожелае. Разбира се вече се случва при определени условия. Написано домашно, почистена стая, взет изпит. Рефлексът на Павлов вече е безусловен. Той се активизира и при всяко постижение се очаква съответната награда. Още и още. Никога няма край. Несъзнателно превръщаме децата си в материалисти, в стремежа си да им осигурим добър живот. Може би на нас в нашето детство е липсвало именно това. Но, замислете се, какво сме имали ние тогава? Игри до късно на ластик зад блока? Възможност да излезем и да върнем стрелките на часовника маалко назад, за да можем да оправдаем закъснението си у дома. Без телефони и проследяващи часовници. Без да се разхождаме по улиците с приятелите и съучениците си, всеки забол глава в електронното устройство. Четяхме книги. На хартия. Говорехме, общувахме, дерзахме. Давахме воля на въображението си и мечтаехме един ден да имаме… каквото и да е. Не казвам, че технологиите са лошо нещо. Не казвам и да не ги използваме. Но нека не превръщаме децата си в презадоволени лекета. Да им дадем шанс да оценят колко струва дадената вещ. Да им дадем възможност да разберат с цената на колко труд я получват.  И най-вече да я пазят. Да могат да преценят кое им е необходимо и кое – не.

Защото реално, деца се гледат с любов. Още от бебета. Не са ни нужни уредите за затопляне на мляко и бебешките гнезда. На децата им трябват загрижени и присъстващи родители. В периода до училищна възраст е много важно да се поставят основи на възпитанието. Първите седем ги наричат. И наистина са важни. Не купувайте всеки ден играчки на децата си. Не са им необходими всички тези кошове и кули пълни с пластмаса и вещи. Нужни са им мама и тате. Преживявания, пътувания, книжки, пъзели. Една чиния, чаша и една лъжица. Малко пръст, цветчета и трева. Най-прекрасните игри. Една топка и три другарчета. Толкова. Какво повече бихте могли да дадете на детето си? Вашето внимание и безусловна любов. Не забоден поглед в мобилно устройство, не замазване на вината и липсата на време с купища играчки и дрехи. За да не чувате това, което чух наскоро аз от 5 годишно момиченце на детската площадка –

“Моят баща печели толкова хиляди лева заплата и затова аз мога да ти казвам какво да правиш ти. Аз имам хувърборд, а ти нямаш. Затова ще изпълняваш…”

Останах вцепенена, но реалността ме удари през лицето. Днес това е мерилото за положението ни в стълбичката на социалната йерархия. Колко сме готини се определя от какво имаме. Но аз не желая един ден дъщерите ми да дойдат при мен и да ми кажат, че искат хиалурон, силикон или някоя скъпа маркова дреха, защото иначе ще им се подиграват в училище. Не желая тяхното мерило и ценностна система да бъдат определяни от материалистични и повърхностни подбуди. Моя задача е да ги науча на това кое наистина е ценно и да се моля обществото ни да не плюе върху това, което съм се постарала да им дам. Защото, няма да се лъжем, колкото и да им набивам в канчетата нещо, те винаги ще искат да са като връстниците си. И това е напълно естествено. Затова, моля ви, заради моите деца, заради вашите деца. Не правете това. Бъдете хора. И ги научете да ценят истинските неща в живота. За да можем един ден ние да погледнем поколението, което сме създали и да се потупаме по рамото за добре свършената работа.