Здравейте, ние сме Димитър и други психични отклонения съпровождащи майчинството.
“Здравейте, мамита! Ние сме Димитър и сме на пет месеца. Искам да попитам вие спите ли? Колко сте големи? Ние сме 7 кг и от две седмици ни растат зъби. Моля ви, кажете ми и при вас ли е така?”
Тези редове са колкото фиктивни, толкова и реални. Не са реален цитат на някоя конкретна МАМА, но въпреки това някой би могъл да се разпознае. За което предварително се извинявам. Такива изказвания обаче са ежедневие в групите за родители, майки и техните деца, но не само. Такова говорене в множествено число се среща също така по детските площадки, парковете, моловете, градинките, заведенията, кажи-речи навсякъде където има майки. Майки, които са се превърнали скоро или не чак толкова скоро в такива и изведнъж са забравили, че те са отделни хора от своите деца, че ТЕ, майките и ТЕ, техните деца си имат имена, идентичности и НЕ акат заедно, НЕ им растат зъби едновременно и определено НЕ тежат 7 килограма общо. Ако вие сте от хората, които говорят за себе си и децата си в множествено число, моля, не четете тази статия. Ако и на вас, като на мен, ви е писнало от това раздвоение на личността и никога не сте разбирали това леко психическо отклонение, тъй като паметта, нивото на интелигентност и индивидуалността ви са се съхрнанили след превръщането ви в МАМА, може да продължите да четете.
Майка съм от близо три години. Детето ми е на две, но аз съм майка от момента, в който съм разбрала, че то е част от мен и живее в утробата ми. В момента очаквам второто си чудо. И въпреки това никога, нито по време на бременността, нито след това съм се изказвала по следния начин “ние имаме колики, ние не ядем пюрета, ние сме на 2!”. За разлика от мен обаче, повечето заобикалящи ме познати и непознати родителки използват този начин на изказване ежедневно. Отначало ми трябваше време да разбера за какво става въпрос. После започнах да схващам, когато към мен биваше зададен въпрос от сорта на “Спите ли?”, “Имате ли зъбки” и “Можете ли да казвате мама?”. В такива моменти се стъписвах и не знаех какво да отговоря. В началото се усмихвах, кимах и казвах “Не, не спим много, защото бебето се буди на два часа и не ме оставя и мен да си поспя. Зъбки аз си имам, а малкото все още само половин…” Опитвах се възможно най-мило да отговоря, без да съм саркастична, лоша или язвителна. До едно време. С напредването на майчинския ми стаж, станах по-смела, по-нетолерантна към подобни въпроси и изказвания и в един момент съвсем спря да ми дреме как ще отговоря на тези въпроси без да обидя отсрещната страна. Започнах да опонирам. Да отговарям саркастично или просто да си тръгвам. Подминавам зададените по този начин въпроси в социалните мрежи. Защо ли? Защото намирам за изключително потискащо обезличаването на аз-ът и личността на майките и децата им. Защото ние и те, сме различни хора, колкото и да ни се иска децата ни да са част от нас завинаги.
Майчинството си има хубави и лоши страни. Една от лошите страни, е моментът в който бъдещата майка разбере, че вече тя няма да е на първо място в собствения си свят. Даряването на живот, изисква себеотричане и себеотдаване, промяна на всичко, което досега е било наше ежедневие. Светът се преобръща и вече приоритет е грижата за детето. И преди да сте ме нападнали, ще кажа, че това себеотричане е най-хубавото на света. То доставя удоволствие, удовлетвореност и носи любов и усещане за завършеност. Но това не го прави по-малко трудно. Трудно е да свикнеш с мисълта, че вече не можеш да отидеш до тоалетната сам, не можеш да вземаш дълги напоителни душове, нямаш време да се храниш, да се грижиш за себе си като преди и изобщо хобитата и любимите ти занимания остават не на заден, а на най-заден план.
В такъв момент, силно вероятно е много майки да се почувстват потиснати и разочаровани от факта, че не можеш да имаш всичко, поне не едновременно. Те страдат за себе си и своята индивидуалност и осъзнават, че те и децата им са отделни хора, именно защото ценят личното пространство и свобода. А други решават да се справят с този казус като просто обсебват функциите на майки демиурзи, които преживяват всичко, което се случва на техните деца, като собствени лични битки и победи. Говоренето в множествено число, е само последствие от тази реакция. В даден момент става неизбежно, защото животът на детето и този на майката се превръщат в едно. Затова в предствите на майката те спят заедно, хранят се заедно, прохождат заедно, тръгват на градина отново заедно. Само че, когато детето наистина тръгне на градина или училище, майката остава извън вратите на детското заведение. Тя трябва да се върне на работа или да се прибере вкъщи. Сама. И вече няма “ние ходим на градина”.
И в такъв момент идва ред на следващото последствие от твърде привързаното родителство и обезличаването на аз-ът. Свръхамбициите. Желанието детето да прави това, което те искат – да учи езици, да ходи на плуване, да бъде най-доброто в класа. Говоренето в множествено число се преобразува в общи постижения и сбъдване на неосъществени мечти през живота, тялото и усилията на децата им. Ето защо не приемам и не разбирам този начин на родителстване.
Има и друго решение. Не губете себе си. Помнете, че задачата с децата ви е да им дадете корени, но и криле. Те не са ваше притежание, макар вие да сте ги дарили с живот. Децата ви са индивиди със своите чувства, нужди и емоции. А вие оставате себе си, макар на заден план. Вие не сте просто “мами”, вие не сте Димитър или Мария. Вие сте майка, жена, съпруга, приятелка, сестра, леля, професионалист, творец, мечтател… вие сте всичко, което пожелаете да сте. И никога не трябва да го забравяте. Никога не трябва да се обезличавате и да изоставяте собствените си приоритети и да се примирявате, че единственото ваше постижение ще бъдат успехите на децата ви. Дайте си крила. Летете заедно с децата си. И моля ви, повече никога не казвайте пред други хора, че сте се наакали. Освен ако това наистина не е така.