За изолацията с любов

Какво се променя в дефиницията на семейството в условия на изолация

Нека си признаем – никога не сме се намирали в подобна ситуация. За негативите не ми се говори, много са. Като се започне от психичесия натиск, който съзнателно или несъзнателно бива оказван върху хората, притесненията, неудобствата, страховете и стигнем до човешкия инстинкт за самосъхранение, който е способен да накара и най-образования и интелигентен човек да оскотее и да се озлоби към хората около себе си – дори към най-близките. За друго ми се иска да поразсъждаваме. За ползите. За сплотеността, за подкрепата на семейството, за това какво следва за нас като хора. Дали пък в мрачните дни, в които се намираме, не се прокрадва и слънчев лъч надежда?

СЕМЕЙСТВОТО КАТО КЛЕТКА

Когато бях дете, за мен нямаше по-хубаво от това, да се съберем всички заедно у дома. Това разбира се се случваше по изключителни поводи – рожденни дни, Коледа, Великден. Семейство = празник. Приповдигнатото чувство, което витае във въздуха на спомените от такива семейни празници, се запазва и до днес, когато ми се иска да го уловя и предам на моите деца. Сакралността на празника и изключителността на това да сме всички заедно, беше това, което създаваше уют и чувство за сигурност в детската ми глава. Единственото друго нещо, способно да се доближи до това усещане на заедност, е когато семейството бъде споделено от беда, трагедия. Никога няма да забравя колко близки и сплотени сме били в скръбта си, обединени от загубата на любимата баба, колко думите са били излишни и как самото присъствие на останалата част от семейството, носеше макар малка утеха у мен. Да, форсмажорните обстоятелства обикновено сближават хората. Празника и трапезата събират. А през останалото време? Клетката на семейството бива разеднинена, свободно циркулираща в дните изпълнени със задължения. Ежедневието ни поглъща и понякога нямаме време дори да се разминем на вратата.

И изведнъж светът спира. Не, не заради празник. И все още не заради трагедия (поне при повечето хора). Но въпреки това, всички сме по домовете си, принудени да сме заедно със семейството (за добро или зло) по 24 часа в денонощието. От телевизора валят предупреждения, статистики, забрани. А ние стоим зад четирите стени на своите крепости, стараем се да не предадем своите вътрешни мисли и страхове на близките си и ги пазим от разрушение, от разболяване, от безнадеждност. Шегуваме се. Готвим много (и много ядем), творим, плануваме бъдещето, което ни очаква “когато всичко приключи”. Децата ни усещат, че нещо не е като преди. Детските градини не работят, площадките са затворени, приятелчетата са достъпни само за онлайн игри и видеосподеляне, уроците и класната стая не са това, което бяха. Родителите работят от домовете си, принудени да балансират като цирков артсит ходещ по въже и жонглиращ с портокали едновременно, между служебните задължения, уроците на децата и домакинството. И въпреки това никога не сме били толкова обединени. Никога не сме се чувствали по-сплотени по такъв извънреден начин. Предстоят ни много празници, но само тук и само сега имаме възможността да прегърнем времето, което непредвидено и внезапно ни предлага да прекараме повече време с близките си. Да съберем отново клетката, да сме единен организъм, да оценим възможността и да се възползваме максимално от извънредните обстоятелства.

КАКВО НИ ПРЕДСТОИ

Сега всички искат само да приключи. Да излезем от изолацията здрави, да се порадваме на чистия въздух и слънцето над главите ни. Но какви уроци ще запазим занапред? Дали тази пауза, ще ни накара да променим ценностната си система и начина си на живот? Аз поне мисля, че от цялата неприятност на момента, ще останат добри примери занапред. Хората ще излязат навън малко по-добри. Малко по-обнадеждени, малко по-смирени. Различни, обединени в общата си съдба.

Вече ще оценяваме всеки момент, прекаран навън. И всеки прекаран със семейството. Ще оценим усилията на другия. Въпроса кой е по-изморен – мъжът, ходещ на работа или майката стояща у дома с децата, повече няма да се задава (или поне се надавам да е така). Ще запомним какво е да си отговорен към обществото – да запазиш не само своето здраве, а и това на съседа, приятелите, колегите, непознатите. Ще уважаваме още повече възрастните. Ще се посвещаваме колкото може повече на децата. Планетата ни ще диша по-добре, а ние ще сме може би една идея по-щастливи и по-оптимистисчни. Важно е да не губим тези уроци, да не ги забравяме и в бъдеще, когато ежедневието отново ни погълне. Нека не ни достига нова трагедия, за да осъзнаем какво имаме сега. Нека занапред ни предстоят само празници.